„Никой няма право да решава каква част от истината да остане за широката общественост и каква част да бъде скрита и да е управлявана на тъмно. Защото това е предпоставка за злоупотреба.“
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицински университет – София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски” – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г. Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. Вписан е в регистъра на Районната колегия на Български лекарски съюз – София. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве.
Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Преди дни той разтърси социалните мрежи с няколко снимки. Фотосите, направени от него, разкриваха потресаващите условия в Център за психично здраве - София. Liberta.bg се свърза с д-р Сотиров и потърси мотивите му да алармира за паралелния свят, съвсем близо на нашия.
- Много хора разпространиха ужасните фотоси, които пуснахте в мрежата, доктор Сотиров, а потресът от тях съперничеше на декора в романа „Клетниците“. Защо го направихте?
- Защото беше някакси сюрреално, беше невъзможно, не трябваше да съществува това. Но го има, въпреки политиките на държавата, въпреки документите и законодателството, въпреки принципите и Закона за здравето, както и стандартите за психиатрия. Оказа се, че има аспект на реалността, който остана скрит за всички ни. Той, обаче, съдържа в себе си нашите болни родственици, нашите съграждани с психично-здравни проблеми. И ни касае пряко дотолкова, доколкото всеки пребивава в един или друг момент в този сегмент на реалността, който беше останал скрит. Тоест, част от света съществува, без ние да бъдем допускани до него, без да можем да 
въздействаме върху него. Аз смятам, че това е несправедливо, смятам, че реалността не бива да има две нива, които не си комуникират едно с друго и смятам, че това е лоша практика. А истината трябва да се показва във всичките и лица и измерения. И никой няма право да решава каква част от истината да остане за широката общественост и каква част да бъде скрита и да е управлявана на тъмно. Защото това е предпоставка за злоупотреба. И аз за това усетих вътрешна, почти физиологична нужда да интервенирам, да публикувам тези снимки. Така, както се оказа ,че всеки, който ги е видял, ги е споделил.
- Явно сте човек с модерно мислене, защото в лекарските практики съществува някаква омерта, която трудно се нарушава.Колко е общата ви докторска практика?
- Завършил съм през 1995 г, а през февруари 1996 г. започнах да работя като психиатър в Държавна психиатрична болница "Курило". Там имам 6 години стаж и там взех специалност психиатрия. А по-късно, заедно с колеги-съмишленици, направихме една групова практика за психиатрична извънболнична помощ.Това са 22 години.
- Значи сте съвремемен наследник на някогашния доктор от филма „Адаптация“?
- Ами...твърде претенциозно е. Но ...не бих протестирал особено на това.
- До сега не сте ли ставал свидетел на мизерията в психиатричната помощ, въпреки престоя Ви в болницата в Курило?
- О, напротив, ставал съм! Като млад психиатър инвестирах много енергия, много ресурс - свой, личен емоционален и времеви - в идеята за реформа на българската психиатрия.Вярвах, че ще се случи в следващите години, докато съм все още млад и ще мога да практикувам професията си по начин, по който съм бил обучаван и съм очаквал. А реалността, когато отидох в Курило, беше различна от моите очаквания. Имаше известно разминаване между очакване и реалност. Правих някакви усилия да приближа моят модел до реалностите и инвестирах много. Тогава, влизайки в психиатрията, в болничната помощ, аз открих, че психиатрията у нас е на много ниско ниво. При едно посещение в болницата в Раднево, която имаше претенцията да е модел в тази сфера, се приземих.Там всяка година организираха фестивали, изнасяха се спектакли, канеха се професионалисти от цялата страна, за да се похвалят с постиженията на техните рехабилитационни програми и да демонстрират добри практики. И тогава, на един от тези фестивали, банкети,
спонсорирани щедро от различни фирми с храни и напитки, аз отидох в едно от хроничните отделения. Заведе ме тогавашният директор на болницата, който ми отвори очите за двете измеерния. Едното е за пред гостите – лъскаво, подредено, с каренца по масичките, фикуси /защото ние спяхме в болницата/, и другото - с покъртителна гледка, същата, като в тези публикувани снимки. И аз се върнах тогава в онзи физкултурен салон, който беше украсен с десетки метри перде по прозорците, които всъщност бяха чаршафите на тези болни, а те лежаха на легла без чаршафи. Целта на завесите бе да се скрие изобилието от храни и напитки от очите но тези несретници. Защото пространствата, които те обитаваха, бяха от Средновековието. Казах си, че не мога да оставя така нещата и написах едно есе, емоционално, в което споделях преживяванията си и тази гавра с болните. Пратих го до Бюлетина на Българската психиатрична асоциация, но там отказаха да го публикуват. Разбираемо е. Нали си давате сметка, че аз сега, като публикувам тези снимки и говоря открито, оттук нататък се превръщам в персона нон грата за този диспансер? Ставам враг лично на директора, който има пряка, лична отговорност. Директорът е допуснал телевизия в диспансера, която да отрази протеста на колегите с жълти жилетки, но не и до въпросното отделение, в което аз снимах. Скрил е истината от нашите очи съвсем преднамерено и целенасочено. Защо?
- Кажете, докторе, защо психиатричната помощ е на последно място в здравната грижа, като последното приемете в кавички?
- По принцип ние, психиатрите, имаме заслуга за това с претенцията си, че сме по-различни, специални. Заслужаваме специално внимание. Е, като е така, ние сме отцепени от общата медицина и сме останали някъде встрани. Резултатът е, че докато другата медицина се развива и се въвеждат нови технологии - лечебни, диагностични и управленски, ние сме едно капсулирано тяло, в което времето е спряло. Когато не си част от един процес, ти изоставаш, заспиваш. Сами, с претенциите си за специалност, сме направили така, че психиатрията да излезе от това развитие.
Вероятно има и други обяснения и те са свързани с предразсъдъците и предубежденията на хората. Има и исторически предпоставки, наследства от миналото, остарели разбирания и концепции. Защото навремето се е смятало, че възстановяване не е възможно. Днес вече се знае, че възстановяване е 
възможно и не само заради медикаментите, но и заради програмите за социална рехабилитация.
- В много от зачестилите престъпления се оказва, че виновниците за тях с някаква психопатия и понятието стана доста експлоатирано. Кажете, вродена ли е психопатията или се култивира от социума?
- Култивира се. Ние създаваме психопати. Те се случват в резултат на лошите грижи, или липсата на такива. Разбира се, има и предразположеност и това не може да се отрече. Но то е нещо, което не можем да установим, само хипотеза. Това, което вече е установено по един категоричен начин е, че ключови периоди в детството формират особености, които по-късно могат да се окажат голям проблем. В генетичен план ние нищо не можем да направим. Онова, което можем, е това: да знаем, че начинът, по който се грижим и отглеждаме децата е ключов за формиране на здрави и пълноценни индивиди и там си струва да насочим усилията на превантивните програми.
