"Вербуваха много хора в затворите. По-късно голяма част от тези вербувани, уж като пострадали, ги инфилтрираха в различните демократични групи. Следователно едно разузнаване не се ползва само с временната услуга. Знаели са, че ще им трябват. Ще им трябват вън, защото излезлият от затворите, от лагерите, минава за страдалец сред обществото. Недоволният ще отиде да го потърси и ще му се довери…
Най-много съм благодарен, че тези властници не помислиха никога, не допуснаха в съзнанието си, че могат да ме поканят за такава работа. Кое е било по-силното – мен ли нещо е съхранявало, или на тях им е дало прозрение, че от тоя нищо няма да стане – не зная, но подобна обида не ми поднесоха. Щеше да бъде за съзнанието ми, за целостта ми голяма обида – да помислят, че мога да стана сътрудник. Това е нещо страшно." - разказва Учителят на Мъдростта Ваклуш Толев пред Таня Чешмеджиева през 2000 г.
Преди 10 години, на 27 ноември 2013 г., Ваклуш Толев напусна земния свят, за да остане в небето на Духовността. Осъден на смърт от т.нар. народен съд, преминал през затворите, включително лагера „Белене“, в своя житейски път той многократно се изправя срещу смъртта. Но вместо страх, ражда концепции и идеи, които осмислят битието на човека и утвърждават свободата и безсмъртието на човека.
Идеята на човека не е да се съхрани. Идеята за човека е чрез еволюцията си да се обожестви. И тук е големият конфликт. В идеята на обожествяването вие ще преминете през това, което наричате усещане за страдание. Но ако знаете, че то е развитие и идея за свобода, вие можете да понесете. Идеята да понесете нещо, а не да реагирате срещу него. Това е енергията на свободата. Минал съм през тъги, т.е. през много житейски т.нар. страдания, но никога не съм страдал. Всичко е правило усилия да ви накара да страдате, с което иска да ви направи малоценен, защото страдащият се оплаква. Аз никога не съм се оплаквал.
Не е важно какво съм преживял и лагери, и затвори, и пр. Никога не ми е тежало присъствието ми там, където е било наложено от Мировото съзнание. Щом трябва да бъда в Белене – ще бъда, щом трябва да бъда в някакъв затвор – ще бъда. Щом трябва да направя един акт, с който да събудя пет души, или най-малкото, когато ги е страх хората да помогнат на някой, който е застрашен – да отида и да го вдигна. Ама, ще те застрелят! Ако трябва…
Вашата тленност, нея ли трябва да браните?! Това е, което направи смъртта страхлива. Тя се страхува от мен, обаче хората се страхуват от смърт. А смъртта е само смяна на духовното присъствие на човека от едно царство в друго. Не мога да ѝ кажа сега: „Хайде, върни се при мен!“. Не. Като си свърша работата, тогава тя ще дойде. И аз вече няма да я връщам. Защо? Защото единственият знак да имате безсмъртие е смъртта. Тя е добродетел – след сто години хората ще правят венцехвалие на смъртта. Трябва да се живее не за смъртта, а за безсмъртието!
Много хора вярват в безсмъртието, но живеят като смъртни. Така че една от най-големите битки, които човекът трябва да научи, е свобода от смърт! Но преди това трябва да се научи на свобода от съдбата, която е част от енергията за еволюция. Когато можете да станете неподвластен на това, което се нарича принципи на еволюцията, тогава вече можете да тръгнете в идеята за свобода от смърт, която има едно великолепно прозвище: Възкресение. А Възкресението аз наричам надгробна властност – вие сте властен над гроба! Трябва не само да празнуваме Възкресението, а да поискаме да се научим да възкръсваме.
