Преди броени дни излезе от печат третата книга на журналиста Стефан Северин - "За какво беше всичко..." Една полемична и разголваща до дъно ретроспекция на прехода, изживяна в първо лице. Минал по всички стъпала на "житейския Еверест" - от огняр и учител, през кореспондент на в. "Дума" и редактор на вестниците "Дума"и "Марица", авторът и до днес застава зад своята позиция и непроменени политически убеждения.
Читатели и приятели в социалните мрежи и блоговете му, наричат Северин "будител" и "просветител" и търсят яркото му, неподражаемо перо. А какъв по-подходящ ден за разговор на LIBERTA.BG с автора oт 1 ноември - Ден на народните будители?
- Наскоро излезе книгата Ви „За какво беше всичко…„. Защо след 30 години се върнахте към онова време на измамени надежди, господин Северин?
- Най-простият отговор е, защото има за какво! Човек не се връща в миналото, ако е било лошо. Това не е носталгия към младостта, както на някои им е изгодно, а жалба към реда, социалната сигурност и културата на онова време. Особено културата – считам, че в близките 50 години няма да има такъв културен подем, какъвто имаше в златното десетилетие на Людмила Живкова. И само душевно недъгави могат да отричат онова, което не се отрича. Такъв въпрос: "За какво беше всичко?", може да си зададе само човек, който е живял поне половин век. На младите не им отива, пък и няма за какво да се питат! Трийсет години платени пионки се мъчат да изопачат миналото, да изтрият тази писта в съзнанието на народа. Защото сравнението от само себе си се налага, а то не е в полза на сегашното уж демократично време.
- Намерихте ли оня смисъл на живота, заради който разголихте душа в книгите си?
- Не е толкова просто, смисълът не е една формулировка. Докато разгадаеш смисъла на „скъпата безсмисмилица живот” и той взел, че е свършил. Няма университет, който да те учи на това. Уроците ги преподава животът. Природата така ни баламосва с илюзии, че ние понякога забравяме, че сме за много малко на тази земя, че в моткане насам и натам проиграваме лековато единственият шанс, който ни е даден. От пещерата, та до наши дни, човешкото развитие е било едно спираловидно страдание. Човек е хвърлял неистови усилия да си подобри живата: да има дрехи, за да не му е студено, да измисли лекарства, за да се лекува, болници, уреди, които му облекчават трудния живот... Ако осъзнаем, че човек е смъртен, а човечеството безсмъртно, ще ни бъде леко да тъпчем тази грешна земя.
- В книгата цитирате Солженицин, след завръщането му от чужбина в Русия – „Живейте, без да лъжете!“ Политическата или житейска лъжа - коя от двете е по-разрушителна?
- Този призив на Солженицин към руските депутати е много морален. Ала без лъжа не може. Проблемът е да се постигнат приемливи граници. Ако няма лъжа, няма да има политици. Ако си казваме истината, човек с човека няма да седне едно кафе да изпие. Затова казваме, че има горчива истина, жестока истина... Но пък и безмерната, циничната лъжа, също е два пъти по-жестока.
- Лично познанство и дори приятелство Ви свързва с някои от големите творци – Стефан Продев, Станислав Сивриев, Андрей Германов, Орлин Василев. Имаше ли някъде пробойна между големия творец и човека?
- Пълен синхрон между личност и творец имаше при Стефан Продев и Андрей Германов. Две изключителни личности, с които Съдбата ме дари да общувам, че и дори да работя. Моралният праг и на двамата беше изключително висок. И другите също са ръбати личности, и те не са мижитурки. Ако бяха такива, нямаше да ги търся, а за Сивриев написах дори дипломната си работа. Колкото времето минава, толкова виждам как тези хора се отдалечават, че са на една височина, която днешните хора няма да стигнат.
- Сам казвате, че големият Ви журналистически късмет е интервюто с Булат Окуджава. Звезден миг, случаен късмет, рулетка на съдбата или предопределеност? И най-вече, какъв бе наученият урок?
- Наистина е късмет! В онова време имаше всяка година Дни на литературная газета в България. При едни такива дни, в екипа на редакцията беше включен и големият творец, ренесансовата личност Булат Окуджава. Бях в окръжния съвет за култура и дочух, че групата ще дойде в архитектурното бижу „Етъра”. Хукнах натам и чаках. И по едно време дойдоха, водеше ги проф. Ефрем Каранфилов, главен редактор на „Литературен фронт”. Търча при него, моля се едва ли не със сълзи на очи да ми уреди десетина минути с Булат. Сигурно съм трогнал професора с моя младежки жар, съжали ме, но ме предупреди, че още на върха Булат имал проблеми – язвата се обадила. Нещо говориха, нещо си казаха, видях жеста на Окуджава да отида. И ме сряза от пръв път: "Каквито са ти въпросите, такива ще са и отговорите. Тръгвай с мен, ще вървим, аз ще гледам, а ти питай…" Вцепих се, какво съм го питал вече не помня, той отговаряше, избра си два калпака и един нож, купи ги…Бащински ме потупа по рамота, а аз дойдох на себе си едва в Габрово. Но от тогава тръгна ли да правя интервюта, чувам гласа на Булат: "Каквито са ти въпросите, такива ще са отговорите!"
- Роден в Полски Тръмбеш, живял в Габрово, София и Пловдив, можете ли да определите духа на всяко от тези места?
- Отговорът може да е цяла монография. Полски Тръмбеш е моето детство наивно и бяло, Габрово – творческата зрялост, София – мъката на провинциалиста в големия град, а Пловдив е политическата мелница, в която оцелях! Макар и с много кръпки на душата. Питат ме и сега във Фейсбук: „Не си ли имал възможност да минеш на „другия бряг”, както мнозина направиха, с каквито е пълен ГЕРБ?” Имах, но не исках да приличам на другите!
- Къде е духът на „Държавата на духа“ /по акад. Дмитрий Лихачов/ днес?
- Ох, за какъв дух днес ме питате? Има една проста истина, която някога ми оплоди мислите още в Боженци: Ако културата изпревари парите – това е добре! Страшно става, когато се получи обратното!
