„Карат ни да повярваме, че това е живот, в който дори уличните псета са по-щастливи от нас. Моля се, когато този „сам юнак на коня“ - българският народ - излезе на площада, питбулите на властта най-сетне да свалят каските и шлемовете, да затъкнат палките под каишите си и да запеят с нас: “Вятър ечи, Балкан стене“!
Страданията са в темелите на всеки подем, включително и в темелите на народните подеми и въздвижения.“
Когато присъствието на политиците стане непоносимо, когато се стопят надеждите и очакванията, поливани напразно почти половин столетие, когато апатията заплашва да стане втора човешка природа, а гласът на разума ражда вирусни чудовища, тогава търсим духовните личности, онези, които не променят принципите си и стават техни доброволни заложници, но променят границите на нашето съзнание. Търсим творците.
Една трудно извоювана среща за Liberta.bg с големия български поет Валери Станков, който така и не се научи да не казва: “Никога няма да давам интервюта!“. Впрочем, прав е бил, защото онова, което следва, е катехизис на просветлението и свободата. И в този смъсъл, не е интервю.
- Първо, благодаря, маестро, за трудното ти съгласие да направим този разговор, след категоричното ти заричане да не даваш повече интервюта! Нека поговорим за живеенето ни в тази „нечовешка зима“ и втора поред „чумава година“?
- За какво живеене става дума, Таня? Та, нима ние - българите, живеем днес? Ние живуркаме, ние се топим и чезнем като гаснещи светулки, замръзнали в скотското време, което домотканите ни шаечни политици и перманентни лакомници за власт ни го натресоха. И с цялата си перфидна наглост се опитват да ни накарат да повярваме, че това е живот, в който дори уличните псета са по-щастливи от нас. На уличните помияри някой добряк на тръгване от магазина все ще им подхвърли я кремвирш, я парче кашкавал, а нас всекидневно и всекичасно ни обгрижват с гнусни лъжи за светло бъдеще и с някакви си безсрамни гнусни 50 левчета към обидната ни пенсийка. Искат да накарат святата ми Майка да повярва, че диша на прага на реките и златните равнини. България е Рай за овластените простаци от всички десени и разцветки на политическия спектър. И Ад за многострадалния народ, който с нищо не е заслужил подобна участ - да ври на бавен огън в казана на тяхното малограмотно безхаберие, унизителна незаинтересованост и потресаващо тъп непукизъм пред всичко, което предстои да изпитаме с душа и нерви, със сетива и сърце, и което ние - за техен невъобразим кеф, покорно трябва да наречем „наш истински живот“. Не чумава година, мила Таня, ние вече три десетилетия се гърчим като сухи съчки в гаснеща клада, която гори под нозете на Майка България. Мераклиите да бъдат българския Мойсей извират отвсякъде, Пустинята все така край няма, а бленуваното синиче на Океана просто е мираж.
- „Пари загърбил, почест, власт и врява през болките на този свят минавам и трия кътници на сол“. Изчерпа ли се търпението ни като народ, съзряхме ли поне малко в нещастията и ще видим ли скоро плода?
- Волското търпение на българина е безгранично. Дори мазохистично. И това отлично се разбира от всички, които се мятат като гладна глутница управленски вълци на неговия гръб. Те дори не експериментират, те дори не предлагат какво и как да стане, те направо забиват кътници в робски наведения му врат - и налагат своите, изгодни само за тях решения. В световната литературна история няма по-унизителна и по-отвратителна пословица от българската „Преклонена главица сабя не я сече“! Българинът робува на собствените си рахатлъци, не иска да си чупи хатъра за щяло и нещяло и неговия собствен просперитет. Българинът търпи неизбоими злодейства, последното от тях е масовата ваксинация, която, сигурен съм, скоро ще стане задължителна, защото хората масово започнаха да се замислят доколко тя е ефективна - и започнаха да се разколебават. Въпреки негативите на българското търпение, които изброих, продължавам светло да вярвам, че народът на България не е Колективната овца, която кротичко си блее под гегата на слепите си пастири. Някога стадата си имаха само едно върло куче-вълкодав, което лавне ли веднъж, вълците в гората се попикаваха от страх. Сега нашичкият банкянски пастир е обградил не само българското стадо с добре нахранени, яко платени, послушни униформени питбули и добермани, които заради сочния кокал са готови да прегризат гърлото на народното недоволство. Примерите от заглъхналите и изкривени протести са много. Все се надявам, моля се на Бога, това убийствено противопоставяне между власт и народ някой ден да приключи - и, когато гора зашуми и вятър повее, и този сам юнак на коня, Българският народ, излезе на площада, питбулите на властта най-сетне да свалят каските и шлемовете, да затъкнат палките под каишите си, да отпуснат обратните си захапки и да запеят с нас „Вятър ечи, Балкан стене“!
- „Дали все някой ден светът с добро и мен ще ме запомни, и под небесния светлик, бях ли щастливото човече? Човек живее само миг! - но този светъл миг е вечен“. Ако в края на живота остава само достойнството, защо на политици и управляващи не им пука за хорската омраза и загубената им човечност?
- Питам се и отговор не чакам. Пък и не съм човек, който си пада по обговарянето на своите осбствени текстове. В българската литература, и в частност - в българската поезия, т.т. „весели“,“ смешни“ стихотворения се броят на пръстите на едната ми ръка. Като оглеждам какво съм написал до днес, и аз не правя изключение сред моите събратя посестрими по перо. Записвам си живота такъв, какъвто е, и както дойде. А той е тъжен. Дълго чиракувах на тезгяха на старите литературни майстори - и от тях запомних едно: „Пей, дори тогава, когато светът ти е крив!“. Та и аз така, уча се от славейчето в гората и пея. Пък и казва ли ти някой, когато славейчето в гората пее, дали то всъщност не плаче? Никак не е трудно човек да живее достойно на този свят и достойно да го напусне. Просто трябва във всяка своя мисъл и действие да отстоява себе си. Никой не се ражда злодей. Всички идваме голи на света и голи си тръгваме - и не влачим подире си катафалка с ремарке. Всички хора по света и у нас са добри, само дето не са осъзнали и доживели да разберат това. Алчната жажда за себедоказване над другите, лакомията за власт, пари, слава и постове превръща хората в идиоти. Човекът се превръща в звяр в онзи миг, когато завинаги забрави майчината доброта, бабината приказка край вечерната камина, дъха на дядовата тютюница, топлата бащина прегръдка. Колкото до българските управленци, просто ще припомня великата „Приказка за стълбата“ на безсмъртния Христо Смирненски. Лесно е да се качиш на върха и е смайваща лекотата, с която ние, българският народ - за по-голяма краткост наречени електорат, сами си ги издигаме до там. И си ги търпим до ужас. Трудно е обратното слизане, Таня, за него се иска достойнство, което е непосилно за тях.
- „Ти си светлото дъхче на лято. Първа струна на моя луд гриф. Ти си просто Жената, с която съм от живите трижди по-жив“! Откъде извира този естетизъм, уникален финес и триумф пред образа на Жената в един разпадащ се и унифициран свят?
- Е, как откъде? От нея, разбира се - от Жената, която е най-светлата магия на земята. Противна ми е джендъризацията на света, гнусно ми е разделението на „пол 1", „пол 2" и „пол 3". Природата ме е създала мъж – и първа мъжка радост е за мен да боготворя това прелестно Божие творение - Жената. Възхита, почуда, трепет, благоволение и възторг пред всичко, което е Тя. Ние, пишещите любовна поезия мъже, не се имаме за нещо повече от останалите, понякога сме дори по-неразбраната част от мъжката половина на човечеството, защото броят на хората, четящи поезия, а и въобще на четящите хора намалява непрекъснато. Моето стихотворно „Обичам те“ другите мъже го казват трижди по-красиво от мен - кой с поднесено цвете, кой с благо мълчание в споделена нощ, кой с топъл поглед или с красиво отмерен жест. А от този разпадащ се и унифициран свят ще си отида един ден щастлив, че обичах с цялата си душа Светлината на света - Жената.
- „...аз - ако още си ми брат, ще съм ти брат до изнемога. Ваксината за този свят е във спринцовката на Бога“. Съотнесено и към днес, кое не научи човечеството през вековните си страдания?
- Страданията са неотменима и неизбежна част от живия живот. Те ни учат на доброта, на съпричастие, на милост, на повече братска обич помежду ни. „Страдать, надо страдать!“ - -отсякъл великият Фьодор М. Достоевски, когато един ден прочел слабите стихчета на поета Дмитрий Мережковски, след което /казано на шега/ поетът започнал да страда - и да реди прекрасните си творби. Страданията са в темелите на всеки подем, Таня. Включително и в темелите на народните подеми и въздвижения. Те ни карат да претегляме простичкият факт, че болката е мярка за душа, повече отколкото мимолетните наши радости. Че когато човек излиза от страданието, той вече е осмислено красив.
- „Без пукнат грош във своя джоб, Съдбата ми бе страшна свидла. Летя! - в убийствен автостоп, пък докъдето, Боже, стигна“! Накъде вървим, като народ, маестро, и поетичният ти пророчески взор вижда ли светлик отсреща?
- Да се родиш българин е безумие. Да живееш като българин е недоразумение. Да си българин в чужбина е парадокс. Да умреш българин е блаженство. Защото, откакто я има България, мъртвите българи са повече от живите. А това е утеха, че отивайки си от белия свят, ние попадаме в по-добрата България. Нищо, че по-добрата България все се отлага за сияйното бъдеще. Че все трябва да се задоволяваме с това, което ни е натресъл Бог. А Бог е стипца. Дал ни е стръмни урви, остри чукари, изпепелени и върнати някому другиму, но не и на нас гори. Сурнал ни е лакоми свлачища, стремглави планински сипеи, корита на мъртви и сухи реки, изоставени махали, поругани гробища, ограбени гробници и плешиви дерета, през които пасат дребни сюрийки саански кози, млекцето на бедните ни братя.
Само печен българин би устискал да живее, ако днешното е живот, на тая рязана, кълцана, разпаряна, ръфана и оръфана черга България, хвърлена между Дунава и Егея. Само българин би се радвал да опъва вратни жили от двете страни на Балкана с радостта на нарочения да висне обесен нещастник, комуто са решили да подарят десет минути живот. Само як, катилест, чворест, жилав чатллия, като българина, би денувал като седнал след кървава жетва на юз скоросмъртница жътвар, на тия петкратно озлочестени 111 000 квадрата, кръстени България. Само сур пладнешки хаирсъзин, като клания и недоклан достатъчно качествено българин, би замръквал на хладен камък, мокра папрат и хлъзгави треволяци и сладко би похърквал в нощите хайдушки, увиснали върху дълбоките пазви на урсузестите Балкани. Само кошмарният българин би извил вековечното си сухо хоро и би плюл подир него в центъра на кошмара, в епицентъра на света, наречен Балкански полуостров. Би изтраял да му друсат къщата, кайсиите, кесиите, брашняното чувалче, хамбарите. Би понесъл да го изоставят свои и чужди в окото на циклона, да го засилят в ръбестото гърло на пещерите с мустаците надолу, право в бездните на Сатаната. Да го тръшнат пред хобота на световното икономическо торнадо /Международния валутен фонд/, безмилостно помело и изблъскало на бунището на историята и икономиката, и европейския югоизток, и страните от третия, четвъртия и петия свят.
Само търпеливият до дебилство българин може да понесе подигравката - именно неговите управници да го накиснат в тежкия мензис на Балканските и световните урагани. В емулсията на прясната арнаутска боза. В засмукващо ураганната любов на нашичкия необясним Балкански бермудски триъгълник, погребал стотици отрепки и величия. И пак той би дърпал въздуха като риба, изхвърлена на сухо, в зверски кълцаното от политически кефлии и обратни гьонсурати пространство между Черно море и Албанската пустиня, с надеждата да усети приятния гъдел, че още живее... и сигурен съм, единствено българин би могъл да се изтъпани на площада, мощно да се удари в гърдите и гордо /да ме прощава Вапцаров/ да заяви на света: "Ето, аз дишам, работя, живея!". А всъщност нито е дишал, нито е работил, нито е живял. Но точно поради това е курназ.
Ако Балканите са буре с барут, българинът седи върху него, стиска фитила и с последната кибритена клечка си чопли зъбите.
